Вече имам собствен сайт и се преместих на www.iskrenoilichno.com
Може да следите новите ми статии във фейсбук: www.facebook.com/iskrenoilichno

Той стой там. Там в ъгъла самотен и се чуди на кой да сподели. Отново има проблем, но сякаш му е писнало да го държи в себе си. Просто иска да го излее и да му олекне... Нали така правеха по филмите? За съжаление, не може. И не, защото не иска, а защото няма на кого.
Така започва моята история и моят анализ на човешките отношения. Винаги съм се стремял да говоря за човешките отношения от трето лице и да не намесвам себе си по никакъв начин. Защото... защото... кой съм аз? Нужно ли е да намесвам себе си в неща, които са толкова отвъд всички ни. Много хубаво правило, но и много трудно. За такова нещо се иска изключителен контрол и опознаване на собственото си "Аз". Не претендирам, че съм израстнал като личност, но пък започвам да разграничавам вече кое трябва да бъде казано и кое трябва да бъде запазено за себе си.
Днес ще говоря от лично моята гледна точка и няма да претендирам, че това е казано от някой психоаналитик или че така трябва да бъде. А всъщност не съм сигурен и кое как трябва да бъде и къде е нормата за това кое как трябва да бъде. Стана малко сложно, така че директно ще започвам.
Нарочно започнах с такъв увод за момчето, което иска да споделя. Позната история. И не, защото имам нужда да споделям, а защото виждам всеки ден хора, които искат да споделят и да бъдат обгрижвани с думи. В днешно време повечето хора сме като кошчета за душевни отпадъци. Не мисля, че има нещо лошо да бъдем такива кошчета, но пък и отсрещния човек изведнъж се превръща в такова кошче, което говори доста зле за втората персона. Какво имам предвид? Да си представим следната сценка: Момчето все пак накрая намира на кого да сподели, но веднага след първото изречение, което да речем е нещо такова: "Много ми е тъжно, загубих я", получава отговор от рода на: "Аз също загубих един човек. Беше много отдавна..." и история с неизчерпаем края. Все пак изведнъж ролите се разместват и кошчето за отпадъци всъщност става нараненият и тъжен в момента човек. Много позната история, нали? Сигурен съм, че и ти я правиш много често.
Проблемът идва от това, че се вкарваме в проблема на другия, но не от негова гледна точка, а от наша. Веднага започваме да търсиме подобни сценки от нашия живот и след като бъде намерена, то трябва и да бъде произведена. За съжаление, в този момент, смея да твърдя, започваме да мислиме за себе си и забравяме, все пак, за какво сме срещу отсрещния човек. Това е много развито чувство при индивидуалистите, егоистите и най-вече върху хората с развито самочувствие. Смятайки, че живота е в краката им, а хората някак под живота /Колко ли по-надолу от това?/ започват едно шеметно приключение от натоварване на хората около тях. Сякаш те разбират, но вътре в тях омаловажават проблема ти. Хем ти си наранения, хем те са важните в момента. Започва един кръговрат от думи, в който, в най-добрия случай, успяваш да доразкажеш историята и си тръгваш неизяснен със себе си и мислейки за проблема на другия.
Започна да става доста сложно, но пък никой не е казал, че е лесно за разбиране. Омаловажаването на даден проблем и вкарването на нас в него прави другия нещастен. И не, защото не иска да чуе теб, а защото в момента мислите му не могат да се съсредоточат в още един проблем. Затова е редно първо да бъде изслушан човек и ако не можем да изкажем и нашата позиция - да замълчим и да се борим със себе си да не се намесваме и с нашите драми.
Разбира се, същото е и за щастието. Вместо да споделяме и нашето щастие е редно да се радваме за щастието на другия и след това да споделим и за нашето. Разбира се, има и изключения от обстановка, моменти и прочие, така че не може да бъде константа и това.
Знаете ли... много е трудно да говориш за това кое как и защо трябва да бъде, защото много трудно може да бъде почувствано от другите. И все пак - не мисля, че има някакви определени норми, които трябва да бъдат спазвани, защото и те се менят като времето - бързо и без да разберем.
Много е трудно да играем, както се казва, втора цигулка. Някой да бъде пред нас, а ние да го следваме. Той да споделя, ние да мълчим и да слушаме. Той да говори, ние пак да слушаме. Накрая той да бъде "победител" в словестната битка и да си тръгне щастлив, а ние... сякаш сме загубилите. Не може да бъде определено кое сме загубили, може би липсата за изява. Затова е нужно да намесим себе си и да изтъкнеме на кого говори. А именно на нас. Защото ние не сме кой да е. Ние сме богоизбраните и важните във всяка една ситуация.  Затова веднага "Аз"-а включва защитния си механизъм и напомня на околния свят, че няма да стоим и да избледняваме като мокро петънце от слънцето. Накрая може да загубил своята позиция в дадената ситуация. А това за повечето хора е немислимо. Самоизтъкването и липсата на контрол са двете съпътстващи неща в 80% от хората /по мои изчисления/.
Идеята на днешният проблем е да надникнем над себе си и да се опитваме да разбираме и изслушваме отсрещния човек, без да се намесваме с нашата персона, като главен участник в темата. Трудно е да стоим настрани от нещата. По-добре е да бъдем главни участници, но чак когато разберем, че второстепенната роля понякога е по-важна от главната, тогава ще разберем, че сме надрастнали простоватото ни "Аз". До тогава няма надежда за повечето от вас.