2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Прочетен: 3803 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 12.03.2013 21:19
Вече имам собствен сайт и се преместих на www.iskrenoilichno.com
Може да следите новите ми статии във фейсбук: www.facebook.com/iskrenoilichno
Крако и ясно – доверие. Това е нещото, с което сме неразривно свързани. Ти ми вярваш, аз ти вярвам. Благодарение на това ние вървим напред, преоткриваме себе си и позволяваме чувствата да бъдат споделени и изживяни. Без доверие нещата определено стоят по друг начин. Дори най-заслепената и безкористна любов бавно, но сигурно, ще умре, ако го няма. Всъщност много е странно, че има различни видове доверие и различни вярвания за това какво трябва да представлява доверието. А най-интересното, в случая, е какво да правим след като това доверие не бъде оправдано или се разруши с някое нелепа, или пък напълно ясна в своята формула, ситуация.
Въпреки че отдавна не сме в първобитния строй, то много от нещата са останали и до днес, макар и в по-лека форма. Смятам, че в много от случаите ние реагираме точно като диваци. Доста нецивилизовано, но самите инстинкти в нас явно са по-силни от образоваността. Има една мисъл, че всеки мъж има моменти в живота си, в които е готов да слезне на бойното поле и да реже гърла. Смятам, че това може да се каже и за нежните половинки. Просто в този момент мисълта изчезва и идват инстинктите. По-късно инстинкта изчезва и отново идват мислите. Тогава вече виждаме, че не сме прави. Определено има и другата теза – да продължаваме да смятаме, че сме прави. То, тогава това е едно осъвършенстване на “Аз”-а, което ни позволява дори и в такива моменти да мислим правилно и да знаем, че след това няма да съжаляваме за последствията, каквито и да са те.
Доверието – за това започнах темата. Няма да обеснявам какво е доверие, защото всеки вижда по малко по-различен начин нещата. Това се дължи на обстоятелствата, на миналото, на възпитанието, на изградените теории за света. Така че ще прескоча смело тази стъпка и ще се занимая с това какво може да направи едно разрушено доверие и какви са опциите след това.
Когато предадат доверието ти първата мисъл винаги е една – разочарование и придружаващата го за ръка тъга. Те двете почти винаги вървят в комплект. Хубава двойка. Разочарованието е огромно и една такава мисъл ти се върти в съзнанието от сорта на: “Не, няма никога да му/и простя.” Това е през първите дни, след това идват различни мисли и ситуации какво би станало, ако се прости на този човек и как би изглеждала самата ситуация, ако има прошка. В повечето случаи мисълта за разочарованието отново идва и отхвърляме смело тази ситуация с прощаването. Да, но след дни започваме доста често да се замисляме за това, че всъщност сме хора, имаме сърца, чувства и емоции и не трябва да бъдем коравосърдечни. Освен това и тъгата ни натиска от другата страна и ни казва: “Искам да си отида, но за да си отида е добре да му простиш, иначе аз винаги ще съм някъде там и ще те посещавам.” По-силните характери успяват по някакъв начин да удържат фронта и да не простят, но и да изгонят тъгата. Искам да кажа, че и да простим не означава, че тъгата ще си отиде. Дори напротив – може мнителността да се засили, както и споменът за голямото, а сега по-малко разочарование. Това може да бъде убиец на емоции и чувства – човек да се опитва да ти докаже, че греши, но ти да мислиш и чувстваш това, че прошката няма да оправи нещата и скоро пак може да се случи такова нещо.
Просто толкова сложни сюжети може да заформиме в главата си, че на моменти ще бъдем родени за сценаристи. А тези, които са сценаристи, определено ще знаят, че това им е отредена професия. Филми много, но защо все трябва да сме действащи лица? Умората си казва думата. Идеята не е в това дали ще простим на някой или не, а как да надживеем болката и разочарованието. Искам да кажа, че алкохолът не помага. Дори изглежда грозно отстрани да оправяме проблеми с това “оръжие”. Някои никога няма да предадат себе си и да простят и ще си живеят с болката, други ще предприемат несигурната крачка да се опитат да изживеят отново хубави емоции с този човек, въпреки голямата болка. И в двете има скрит риск, като втората формула е малко по-успешна. Поне така ми се струва. Всеки риск, който предприемаме, ни кара да усещаме нови емоции и след това да не се чудим дали трябваше да го поемем. Пък, колкото и тъжно да звучи, всеки може да изживее още мъничко болка. Това е и самата идея на риска. Никой не иска да рискува, защото не иска да го боли повече. Но може и да спечели, като махне болката и я замени с щастието. В обратния случай ще се чудим винаги какво е можело да стане и ще съществува едно чувствто на несигурност и несъстоятелност. Избягвам да давам съвети, но тук ще си позволя да дам. Нека да рискуваме, да прощаваме, да знаем, че проблемите ни са малки пред това, което се случва глобално и че може да се справим с всеки един проблем, независимо какъв е. Нужни са ни само сили – в повечето случаи сами намираме сили, а не ни ги дава никой друг. Така и борбата е по-сладка и оспорвана.
Тагове: