Вече имам собствен сайт и се преместих на www.iskrenoilichno.com
Може да следите новите ми статии във фейсбук: www.facebook.com/iskrenoilichno
Крако и ясно – доверие. Това е нещото, с което сме неразривно свързани. Ти ми вярваш, аз ти вярвам. Благодарение на това ние вървим напред, преоткриваме себе си и позволяваме чувствата да бъдат споделени и изживяни. Без доверие нещата определено стоят по друг начин. Дори най-заслепената и безкористна любов бавно, но сигурно, ще умре, ако го няма. Всъщност много е странно, че има различни видове доверие и различни вярвания за това какво трябва да представлява доверието. А най-интересното, в случая, е какво да правим след като това доверие не бъде оправдано или се разруши с някое нелепа, или пък напълно ясна в своята формула, ситуация.

Въпреки че отдавна не сме в първобитния строй, то много от нещата са останали и до днес, макар и в по-лека форма. Смятам, че в много от случаите ние реагираме точно като диваци. Доста нецивилизовано, но самите инстинкти в нас явно са по-силни от образоваността. Има една мисъл, че всеки мъж има моменти в живота си, в които е готов да слезне на бойното поле и да реже гърла. Смятам, че това може да се каже и за нежните половинки. Просто в този момент мисълта изчезва и идват инстинктите. По-късно инстинкта изчезва и отново идват мислите. Тогава вече виждаме, че не сме прави. Определено има и другата теза – да продължаваме да смятаме, че сме прави. То, тогава това е едно осъвършенстване на “Аз”-а, което ни позволява дори и в такива моменти да мислим правилно и да знаем, че след това няма да съжаляваме за последствията, каквито и да са те.

Доверието – за това започнах темата. Няма да обеснявам какво е доверие, защото всеки вижда по малко по-различен начин нещата. Това се дължи на обстоятелствата, на миналото, на възпитанието, на изградените теории за света. Така че ще прескоча смело тази стъпка и ще се занимая с това какво може да направи едно разрушено доверие и какви са опциите след това.

Когато предадат доверието ти първата мисъл винаги е една – разочарование и придружаващата го за ръка тъга. Те двете почти винаги вървят в комплект. Хубава двойка. Разочарованието е огромно и една такава мисъл ти се върти в съзнанието от сорта на: “Не, няма никога да му/и простя.” Това е през първите дни, след това идват различни мисли и ситуации какво би станало, ако се прости на този човек и как би изглеждала самата ситуация, ако има прошка. В повечето случаи мисълта за разочарованието отново идва и отхвърляме смело тази ситуация с прощаването. Да, но след дни започваме доста често да се замисляме за това, че всъщност сме хора, имаме сърца, чувства и емоции и не трябва да бъдем коравосърдечни. Освен това и тъгата ни натиска от другата страна и ни казва: “Искам да си отида, но за да си отида е добре да му простиш, иначе аз винаги ще съм някъде там и ще те посещавам.” По-силните характери успяват по някакъв начин да удържат фронта и да не простят, но и да изгонят тъгата. Искам да кажа, че и да простим не означава, че тъгата ще си отиде. Дори напротив – може мнителността да се засили, както и споменът за голямото, а сега по-малко разочарование. Това може да бъде убиец на емоции и чувства – човек да се опитва да ти докаже, че греши, но ти да мислиш и чувстваш това, че прошката няма да оправи нещата и скоро пак може да се случи такова нещо.

Просто толкова сложни сюжети може да заформиме в главата си, че на моменти ще бъдем родени за сценаристи. А тези, които са сценаристи, определено ще знаят, че това им е отредена професия. Филми много, но защо все трябва да сме действащи лица? Умората си казва думата. Идеята не е в това дали ще простим на някой или не, а как да надживеем болката и разочарованието. Искам да кажа, че алкохолът не помага. Дори изглежда грозно отстрани да оправяме проблеми с това “оръжие”. Някои никога няма да предадат себе си и да простят и ще си живеят с болката, други ще предприемат несигурната крачка да се опитат да изживеят отново хубави емоции с този човек, въпреки голямата болка. И в двете има скрит риск, като втората формула е малко по-успешна. Поне така ми се струва. Всеки риск, който предприемаме, ни кара да усещаме нови емоции и след това да не се чудим дали трябваше да го поемем. Пък, колкото и тъжно да звучи, всеки може да изживее още мъничко болка. Това е и самата идея на риска. Никой не иска да рискува, защото не иска да го боли повече. Но може и да спечели, като махне болката и я замени с щастието. В обратния случай ще се чудим винаги какво е можело да стане и ще съществува едно чувствто на несигурност и несъстоятелност. Избягвам да давам съвети, но тук ще си позволя да дам. Нека да рискуваме, да прощаваме, да знаем, че проблемите ни са малки пред това, което се случва глобално и че може да се справим с всеки един проблем, независимо какъв е. Нужни са ни само сили – в повечето случаи сами намираме сили, а не ни ги дава никой друг. Така и борбата е по-сладка и оспорвана.