Вече имам собствен сайт и се преместих на www.iskrenoilichno.com
Може да следите новите ми статии във фейсбук: www.facebook.com/iskrenoilichno
Каквото и да правиме и с каквото и да се мажеме, то ние остаряваме. И макар да е рано да говорим за старостта, като живота тече с пълна сила, то не бива да подминаваме старостта. Често хората казват, че докато остареят има много време и не е сега момента да се говори и за това. Не беше момента да се говори и за това каква жена ще вземеш за съпруга, затова сега си скубеш косите с нея.

Няма нищо лошо да си визуализираме нещата и да покажем какви искаме да бъдем, дори и след много години. Защото, ако искаме да бъдем едни, то може би точно от днес градим основите на това, което искаме да бъдем. Аз лично се страхувам от старостта. Не се страхувам от това, че ще бъде сбръчкан, побелял или оплешивял – или поне само малко се страхувам. Стархувам се от това, че ежедневието може да ме убие. Честно казано не е чак толкова голям избора на това какво можеш да правиш, когато си остарял. Разбира се, че взимам за пример един средностатистически пенсионер, а не тези, които пътуват по цял свят. Предпочитам да се приготвя за по-лошото и да дойде по-доброто, отколкото обратното. Ежедневието би ме уморило на тази възраст.

Днес се сблъсках с една приятна българска действителност. Това е може би първото хубаво българско нещо, което виждам в последните години. Подчертавам - години! Това хубаво българско нещо си има и име – „Софиянци“ и представлява вариететно шоу от пенсионери на възраст от 68 до 83 години. Поне това бяха най-старите и най-младите пенсионери, които видях. За тях живота тепърва предстоеше. Бабата, която беше на 77 години каза, че живее втора младост и не иска и да си помисля за смърт. Енергията в нея кипеше, а желанието и да се развива на сцената беше неописуемо. Дядо Койчо, който е на 83 години пък осъзнава на колко години е, но това не му тежи. Подвижен е, пъргав е и знае, че го очакват още много години. Определено не иска да се даде на смъртта. Не иска и да чуе за нея. Най-жизненият дядо е на 70 години. Той просто кипи – сякаш е на 20 години. С нови зъби е, в момента си има гадже, разделен е с жена си и дори спомена, че свалките не са му проблем. Не е важно какво прави в тази история дядото, а на колко се чувства и какъв иска да бъде живота му. В българската действителност още на 40 години човек е смачкан и не вижда как ще протече занапред живота му. Такъв пример мога да дам с вашите съседи, които виждате всеки ден пред входа.Те са на възраст от 20 до 40 години. Те са доста хора – цял отбор и целия им живот се състои в това да стоят на една пейка пред входа. Сутрин ставаш и те са там, вечер се прибираш и те продължават да са на същата пейка, в същата поза, да ядат същите семки, но друго пакетче и да пият същата бира, защото нямат пари за нова и се налага да я пият по малко. Така това продължава доста години и разбира се се изхранват от помощи, а най-известната им реплика е, че няма работа. А когато им предложиш да работят в супермаркета, защото си търсят хора или да пренасят кашончета те те поглеждат изпитателно и казват, че са прекалено малко пари за прекалено много работа т.е. мързи ни да работим.

Ние сами определяме живота си и това какво ще ни се случи. Пред някои хора на 80 живота им тепърва започва, а на някои на 40 вече е свършил. Това може да се случи само в България. Както каза дядото – може да сме бедна държава, но все още работа има за всички и ако осилено търсиш, то ще изкарваш поне пари колкото да преживяваш и да купуваш на детето си по някоя близалка, чипс, зрънчо, а защо не и дрехи. Разбира се, че живота не е охолен, но е по-добре от помощи. Така би трябвало и тялото ти да се чувства добре, когато върши някаква работа, а не се заседяваш на едно място. Заседиш ли се после много трудно става движението.

Знам, че моето време също ще дойде. Ще остарея и ще се пенсионирам. Надявам се кръвта в мен още да кипи. Няма да го допусна да се отпусна и да се чудя какво да правя по цял ден. Това бавно ни убива без значение на колко години сме. А започне ли да ни убива то трудно се измъкваме от тази спирала, на която края е черната дупка. И ако го четеш това и се чувстваш засегнат или гледаш с насмешка на казаното, то и ти би трябвало да си от тези, които предпочитат почивката пред работата. Почивай, но с мярка. Защото нали знаеш – колко малко сме живи и колко много ще бъдем умрели!