Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.12.2010 19:34 - Парадоксът на Любовта
Автор: cocolino88 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3799 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 12.03.2013 21:19



Вече имам собствен сайт и се преместих на www.iskrenoilichno.com
Може да следите новите ми статии във фейсбук: www.facebook.com/iskrenoilichno
Често ме обвиняват, че пиша за любовта. Бих казал на тези обвинители, че не пиша за любовта. Аз пиша за отношенията, които са ни довели до някое положение и за това какво може да стане след това и защо сме стигнали до тук. Човешките отношенията са много трудни за разгадаване и трябва сериозен анализ за да се стигне до някакъв извод. Именно затова за да бъдеш психоаналитик са нужни много години, много опит и много практика. Е, аз не съм психоаналитик и определено анализите ми не са толкова добри, но имам желание и имам най-вече волята да се развивам в тази нелека насока.

Днес ще обърна внимание на болката от разминаването. Болката от това, че не сме разбрани и болката от това, че човекът до нас не ни разбира. Като уводно изречение ще кажа, че реалната двойка не може да избегне страданието. Разбира се, това и малкото дете го знае. Затова повечето хора се затварят в себе си и чакат идеалния човек – човекът, който ще удовлетвори всичките им критерии и който, най-вече, няма да ги наранява. Е , такъв идеален човек няма и точно поради това страданието, вместо да бъде избегнато, се появява отново и отново. Тук е мястото да отворя една скоба и да кажа за критиците, които биха спорили, че има идеален човек – това, че сте го сложили в култ и че мислите, че е идеален е до време, а от разочарованието най-боли, така да знаете.

Всяка една връзка, в която можем да се отдадем и да споделим най-съкровените ни тайни и копнежи, е едно от най-прекрасните неща в живота. При тези връзки ние търсим контакт, защото това ни кара да бъдем живи и да чувстваме неща, които сме мислили, че е невъзможно да изпитаме.

Парадоксът започва тогава, когато си дадем сметка, че същите тези неща, които ни правят живи, които ни карат да летим във въздуха и прочие, ни нараняват най-много. Те ни нараняват многократно и можем трудно да прекратим болкатата.

Когато се отваряме за интимност, за близост и за любов ние също така се излагаме и на обратното – опасността на бъдем наранени и да страдаме не по-малко, отколкото обичаме, дори повече. Единствената сила, която ни кара да продължим да се отваряме, въпреки че знаем какво би ни очаквало, е че нежността и близостта ни дават сили да се преборим и с останалите ни проблеми.

Ясно е да се знае, че колкото и да се отваряме повечето си имаме щитове, които пазим за най-трудните моменти. С тях бихме се предпазили, дори и не до толкова добре, но използваме това оръжие в най-трудните моменти. Благодарение на това сме се съхранили и до днес. Сега ще разгадая това, за какво говоря. Когато сме малки ние, като деца, се нуждаем от любовта на родителите си. За да получим тази любов ние изграждаме самоличност. Ако виждам, че ми обръщат много внимание, когато съм слаб – тоест когато плача и видимо се чувствам нещастен, то изграждам самоличност на слаб човек, който може да манипулира с това си свое “качество”. Ако виждам, че се гордея, когато съм независим, то тогава ще си казвам, че мога сам и че не ми трябват други. Тоест, слагаме маска и се отъждествяваме с нея. Накрая забравяме кои сме всъщност и че май не е това, което искаме.

Любовта и близостта могат да съществуват само когато се отваряме истински пред някого. Но това е невъзмжоно, ако държиме своя щит, затворили сме се в нашето царство и не искаме да видиме каква е била истинската ни самоличност. Идеята не е и да изхвърлиме тази самоличност. Нали точно тя ни помага да се защитим в най-трудните моменти. По-скоро трябва да я наблюдаваме, да знаем кога работи за нас в наша загуба и да я захвърлиме, дори за момент, когато има нужда от това.

Самите проблеми на една двойка започват тогава, когато започнат самите спорове. Логично, нали? Парадоксът е там, че смятаме, че спорим за едно нещо, а всъщност вътре в нас знаем, че спорим за съвсем различно нещо. Няма как така да бъде решен спора. Почти съм убеден, че въпросът няма да се разреши, когато се разберем по дадения проблем. Ако погледнем по-отблизо всеки спор, то стигаме до липса на контакт, до липса на откровеност.

Ако мога да покажа какво всъщност ме боли и не ме е страх да го призная и човекът срещу мен също направи същото, то конфликтът ще отиде в една нова фаза и ще сме готови да посрещнем ставащото. Страхът идва от това, че ще ни приемат за уязвими. Но, ако съм уязвим – о, да, такъв съм – имам нужда от това да приемем моята уязвимост и да се отдадем един на друг. Проблемът тук е, че двойката играе тази игра. Ако единият е уязвим, другият е твърд. После следва обратното. Така и двамата не се отварят и вървят в един затворен кръг. Ето защо винаги е едно и също – винаги играем една игра и винаги правилата са ни ясни и знаем какво ще стане.

Всички двойки имат проблеми и нерешени въпроси. Идеята не е да решим всеки един проблем, защото утре ще се появи нов за решаване и всеки ден ще се изясняваме за нещо. Същността е да се откъснем от съдържанието на този проблем и да намерим нов контекст на това какво се случва с нас – да гледаме на проблемите под друг ъгъл и да изоставим идеята, че винаги трябва да решим проблемът за да се отървем от него. Напротив! Това прозрение ни кара да отидам далеч по нататък в нашите отношения и нашата контекстова среда и да видим наистина за какво говорим и какъв е точно проблемът. Не е лесно да погледнем нещата под този поглед, защото това не е нашата култура, не сме свикнали така. Затова след като не може да се справим с проблемът от нас идва единственото банално израчение – несходство в характерите. Какъв парадокс!




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: cocolino88
Категория: Лични дневници
Прочетен: 838341
Постинги: 52
Коментари: 262
Гласове: 202
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031