Вече имам собствен сайт и се преместих на www.iskrenoilichno.com
Може да следите новите ми статии във фейсбук: www.facebook.com/iskrenoilichno 

Все повече се убеждавам, че болката е фактор, под който са повлияни повече от половината хора щъкащи по улиците. Болката, онази болка, която те кара да спираш да дишаш, да спираш да виждаш смисъла в дадени неща или във всичко изобщо. Болката всъщност е чувство, което приемаме вътре в себе си в следствие на това, че сме наранени от някого или нещо. Колко ще продължи болката зависи от много неща. От това колко ще се борим да изчезне до това какво ни е наранило и какъв е бил за нас точния човек или даденото изживяване.
  Определено всяка раздяла е съпроводена с болка. За съжаление много малко хора осъзнават загубата и приемането на болката. По-скоро само второто се възприема от нас. И как няма да бъде така? Нека си спомним какво са ни учили като малки или какви неща са ни говорили. От рода на "Е вече мина...", "Спри да плачеш!", "Не мисли за това", "Ще има и други" и т.н. Това всичките са стоп механизми, които ни карат да осъзнаваме болката, но да не осъзнаваме загубата. Сякаш другите около нас подсъзнателно ни въвличат в болката. Аз определено не съм радател на тези изречения по-горе. По-скоро приемам това, че трябва да усетиме причинно-следствената връзка, да усетиме болката, да усетиме, че сме загубили в битката. Но, как да стане това? Та ние се страхуваме от скръбта. Възприемаме болката като ужасна заплаха за целостта ни. И тогава... тогава ние се защитаваме!
  Най-срещания подход е в това да не изграждаме емоционална зависимост от никого и нищо. Тогава ставаме неприкосновени - или поне се заблуждаваме така. Ако няма как да е пълна независимостта, то тогава да бъде възможно най-незначителна . Заблудата тук идва от това, че "ако не обичам никого или нищо то няма да ме боли от загубата..." От сега да кажа - НЯМА ЕФЕКТ! Няма ефект, защото този довод ми пречи да живея. Този довод ми пречи да разкрия истинското си Аз, да покажа, че имам сърце и то е толкова голямо, колкото е и твоето. Определено отношенията няма как да са същите при този подход и определено скръбта не зависи от това колко сме обичали онова, което сме загубили в последствие.
  Вторият подход е още по-страшен. Състои се от тайното ни решение Никога да не се разделяме с някого или нещо. Така натрупвам предмети и отношения, които на никому не са полезни, не се обновяват и никога не приключват. Така например събираме дискове, които на никому не са полезни. Събираме марки, писма от хора, които не сме виждали от толкова време, защото УЖ били спомени, събираме ключодържатели, снимки на моменти, които искаме да обезсмъртим. Повечето от нас се страхуват да изхвъртял спомените си, защото сякаш ги е страх, че такива спомени няма да имат повече. Страхуват се да изхвърлят ненужните предмети, защото някога може и да им потрябват.
  По-лекия вариант на това е да стоим на разстояние от нещата, но определено да не ги изхвърляме или приключваме. Това е присъщо на толкова много двойки по света. Сигурен съм, че и ти познаваш такива. По-страшното е, ако и ти си от тях. Двойки, който не успяват да устоят на идеята да се разделят, но не могат да бъдат заедно, защото не са един за друг. Проблева е н това, мее искат да си го признаят или да приемат факта. Тогава настъпва един период, в който казват, че се разделят. Но това разделяне е просто привидно. Те продължават да се виждат, да излизат в едни компании, дори и да излизат сами на среща помежду си. Повечето срещи завършват с целувка, а дори и до леглого. Но те май бяха разделени? То всъщност се оказва, че нещата стават още по-сериозни - започват да се интересуват повече от другия, започват да се равнуват още повече и събирането е на лице. До момента по-горе. И се завърта кръга отново - нещо като Ин и Ян, при които тъкмо топката да се изпълни с бяло цялата и черното кръгче започва да изпълва топката. Кръг, който никога не свършва. Целта на всичко е само една - да не преживеят болката, от която се страхуват. Все пак, ако накрая единия реши да приключи, то другия винаги се появява в неподходящия момент. Така напомня за себе си и прекъсва траура. Колко тъжно...
   Третия механизъм е бягство от болката, или по-скоро пълно отричане от нея. Загуба, раздяла, смърт - те просто не съществуват. Подобни фрази витаят в мозъците ни и ни залъгват толкова добре... - "Това, което загубих е някъде там и ще го открия в скоро време", "Тя е доста объркана, но ще премисли всичко и ще се върне при мен" или пък "Само тялото му е мъртво, духът винаги ще бъде около мен".
  При този вид се опитва да се отхвърли реалността. Определено не е успешно, защото това спомага единствено за удължаване за траура, но не и за прекратяването му. Понякога се стига и до антидепресанти.
  Най-важното е да изживяваме болката в нейсната пълнота - болката от загубата, от промяната, от смъртта.

  Ако не мога да се отделя от онова, което днес го няма, няма да се почувствам свободен да се свържа с другото, което в този момент продължава да е с мен!